На днешния ден през 1878 година е роден един от най-чувствените и гениални български поети.Душата на твореца така и не успява да привикне към суетата и пошлотата на светските нрави и самоубийството за него остава единственото избавление. За краткия си живот (самоубива се едва на 36 години), Пейо Яворов оставя едно от най-въздействащите и докосващи сърцето творчества в българската литература. Освен това той участва активно и в движението, борещо се за свободата на Македония и е ръководител на чета по време на Балканската война.

Пейо Тотев Крачолев, както е кръщелното име на поета, е роден на 1 януари 1878 година в Чирпан. Младежките му години по нищо не предполагат, че той ще остане в българската историография като един от най-гениалните поети на страната. От 1897 година до 1900 той работи като телеграфопощенец, което налага и често да сменя местожителството си. Междувременно младият Пейо поддържа контакт с Вътрешната македоно-одринска революционна организация, като за една година дори редактира и нейния вестник. Това му помага да навлезе още по-сериозни в структурите на организацията и през 1902 година влиза за първи път в Македония – като четник в четата на Михаил Чанков. Впоследствие е арестуван и се завръща в България, където започва да редактира различни издания, свързани с дейността на ВМРО. Сближава се с Яне Сандански и Гоце Делчев, като дори става и пръв биограф на последния.

Фактът, че Пейо Яворов не само е член на ВМРО, а и се занимава с поддръжката на повечето й книжни издания не остава незабелязан и доктор Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков го канят да стране сътрудник и редактор на издаваното от тях списание “Мисъл”. По това време това издание е най-престижното литературно списание и самото участие на младия революционер в него свидетелства за огромния му талант. Именно по това време той получава и артистичния си псевдоним Яворов. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава и първата си стихосбирка “Стихотворения”.

Мина Тодорова

Пейо Яворов на няколко пъти пътува в чужбина, където започва усилено да чете модерна френска поезия. Влюбва се в Мина Тодорова, която обаче заболява от туберкулоза и почива по време на едно от пътуванията на Яворов във Франция. Погребана е в Париж, а смъртта й оказва сериозно влияния върху Яворовата литература. Тя се превръща в еталон за символистича поезия, пропита с дълбок скептицизъм и опитваща се да даде отговори на някои от вечните въпроси. Втората му стихосбирка “Безсъници” окончателно изгражда образа на Яворов на един от най-талантливите български поети.

Въпреки че творчеството му става все по-полулярно, в душата на Пейо Яворов не угасва и революционната тръпка. Когато започва Балканската война той се записва като доброволец и ръководи чета в Македония, за което е награден с ”Кръст за храброст”.

• Творчество:
• Македония
• Гоце Делчев 1904
• Подир сенките на облаците
• В полите на Витоша
• Хайдушки песни
• Две хубави очи 
• Заточеници
• Евреи
• “Градушка”
• “Ще бъдеш в бяло”
• “Сенки”
• “Две души”
• “Вълшебница”
• “Обичам те!”
• “Лист отбрулен”
• “Арменци”
• “Маска”
• “Песента на човека”
• “На нивата”
• “Стон”
• “Честит е”
• “Калиопа”
• “Напред”
• “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”
• “Хайдушки копнения”

 Един от най-изявените дейци и идеолози на  ВМРО – българският воевода Тодор Александров. Дълги години той стои начело на организацията, уважаван както от съзаклятниците, така и от враговете си. В следващите редове ние от “Българска история” ще ви разкажем малко повече за смелия воевода и неговия житейски път. Тодор Александров е роден на 4 март 1881г. в Ново село, днес намиращо се в “република Македония”. Баща му е прочутият даскал Александър Попорушев – виден възрожденец и също член на македонската организация. Семейната среда се отразява и на самия Тодор Александров – той е възпитан да обича народа и родината си. Получава добро образование – учи в Радовиш, завършва прогимназиален курс в Щип, а по-късно продължава учението в българското педагогическо училище в Скопие. Едва в юношеска възраст се включва в  редиците на ВМРО, повлиян силно от революционера Христо Матов. След като завършва успешно школото, Александров работи предимно като учител, а междувременно се старае да допринася за развитието на организацията. Занимава се с бунтовна дейност и успява да организира трафик на оръжие от България към Македония. Турските власти обаче се усещат и Александров е разкрит. Изправен е пред османския съд и е задължен да излежи 5 годишна присъда. Едва година по-късно обаче той е освободен, заради политическата амнистия, която правителството в София успява да издейства.

 През 1904г. революционерът се връща в родния си град, където е назначен за главен учител в местното класно училище. Продъжава да поддържа контактите си с организацията, като дори е избран за член на ръководството на ВМРО в Щип. По време на пребиваването си в града, той отново попада на мушката на османските власти. Те откриват писмо, което разкрива неговата революционна  дейност и моментално предприемат мерки за залавянето му. Тодор Александров обаче е предупреден и бяга. Малко по-късно се присъединява към четата на Мише Развигоров, като по този начин официално преминава в нелегалност. В близките месеци се издига все повече в йерархията на организацията и става ръководител на Скопския окръг. Той опонира жестоко както на турските власти в Македония, така и на сърбите които са решени на всяка цена да завладеят и асимилират областта. През 1907г. той пребивава за кратко  в България. Здравословното му състояние го принуждава да спре за известно време и Тодор започва да работи като учител в Бургас.  Неговият учител – Христо Матов му възлага задачата да оглави представителството на ВМРО зад граница, която Александров приема с охота. В близките години се посвещава напълно на македонската организация, избран е за окръжен войвода, а по време на Младотурската революция става ревизор в българските училища в Македония. Отново попада в полезрението на местните власти и е принуден да избяга зад граница – в България. През 1911г. заради всеотдайното му участие е избран за член на ЦК на организацията.

Александър Протогеров(вляво) и Тодор Александров

 Ръководи пряко събитията около т.нар. Магарешки атентати – поредица от терористични актове в Македония, които стават една от причините за избухването на Балканската война. По време на войните за национално обединение ВМРО подкрепя напълно българската армия. Самият Тодор Алексанров оглавява чета и действа смело, като дори предава град Кукуш на напредващите родни войски. Организира редица атентати и опити за атентати в подкрепа на България, за което по-късно е награден с орден „За военна заслуга“. През 1913г. обаче обстановката на Балканите се променя. Съюзниците на България заиграват своя игра и се обръщат срещу българите. Гърци и сърби стремително се отправят към Македония и започват да извършват репресии и издевателства над местното население. Тодор Александров моментално взема мерки и нарежда изпращането на чети в региона. През 1915г. световната обстановка засяга и Балканите. Избухналата година по-рано Първа световна война представлява за българите нова възможност за обединение. Те преминават на страната на Германия и Австро-Унгария и обръщат щиковете си срещу гърци, сърби и румънци. Тодор Александров е мобилизиран и като един от най-влиятелните дейци на ВМРО влиза в генералния щаб на българската войска. Структурите на Македоно-Одринското опълчение се вливат в тези на родната армия, а самият Александров усилено работи за организирането на администрацията в освободените територии. Края на войната обаче отново е пагубен за България. Македония отново остава под чужда власт, а Тодор Александров отказва да предаде идеята за нейната свобода. След 1919г. той „възкресява“ ВМРО и се издига като неин ръководител. Той поставя нови цели на организацията – Македония да се обособи първоначално като автономна република, за да може да се запази българското самосъзнанието на населението. Това обаче е в разрез с новото правителство на Александър Стамболийски и земеделците. Лидерът на БЗНС загърбва македонския въпрос и се стреми да поддържа приятелски отношения със сърбите.

 Тези действия на българското правителство обаче се приемат като престъпление от дейците на ВМРО.  Още в началото на режима на Стамболийски има стълкновение между организацията и правителствените сили. Тодор Александров и Александър Протогеров са арестувани, но в крайна сметка успяват да избягат. Правителството всячески се стреми да предизвика  вътрешна война между дейците на ВМРО и постоянно прииждащите бежанци. Отговорът на Тодор Александров е моментален – земеделският министър на войната Александър Димитров е застрелян, а чети на организацията превземат за кратко градовете Кюстендил и Неврокоп. През 1923г., лидерът на ВМРО застава на страната на опозицията и подкрепя Деветоюнския преврат. Междувременно борбата му за свободата на Македония продължава и той използва всякакви възможни средства – както военни, так и дипломатически, като търси подкрепата дори и на комунистите. ВМРО подкрепя всички партии и организации, борещи се срещу сръбския режим.

 Комунистическите дейци обаче решават да действат в своя полза. Те се опитват неколкократно да привлекат

Паметникът на Т.Александров в Кюстендил

някои от ръководнит кадри на ВМРО и успяват. През 1924г. Димитър Влахов подписва във Виена Майския манифест, като по този начин се съгласява да участва съвместно с комунистите на Балканите. Това обаче дава моментална ответна реакция. Тодор Александров е против всякакво „сливане“  и казва, че не е подписвал лично подобен документ. Лидерът на ВМРО се отказва публично от контактите си с комунистическите дейци. Това обаче не се оказва достатъчно за да убеди българското правителство. ВМРО успява да си спечели нови врагове в лицето на комунистическите дейци и на българското правителство. Между дейците на организацията възникват идеологически различия и те стават все по-разединени. Докато Тодор Александров стои на върха, той всячески се опитва да превъзмогне проблемите. Дните му начело на ВМРО обаче свършват. На 31 август 1924г., близо година след падането на режима на Стамболийски, воеводата е убит край село Сургаево – Пиринско. Убийците му са заловени и наказани от членовете на ВМРО, но и до ден днешен остава спорът кой е истинският поръчител на смъртта на Тодор Александров. Той остава за дълго в народната памет, като на негово име са посветени стихотворения и песни. Много историци твърдят, че с неговата смърт започва и края на ВМРО – членовете на организацията се впускат в братоубийствени идеологически войни, а бъдещето на българите в Македония остава на заден план. Тодор Александров завинаги ще остане в българската история заради силата на личността му. На него принадлежат и думите:

“Кой ми каже, че не съм македонец, му режа езика! Кой ми каже, че не съм българин, му режа главата!”

“Жените в историята” е рубрика, посветена на героизма на българките – онези обикновени жени, които по една или друга причина са въвлечени в някои от най-важните събития в родната история. Неведнъж са заемали мястото си до онези герои, които днес така силно възвеличаваме, но въпреки това сякаш не са получили необходимото признание. С тази рубрика, ние от екип “Българска история” ще отдадем почит към паметта им и ще се постараем никой никога да не ги забравя!

Донка Ушлинова – една от най-смелите и велики българки на всички времена, които историята сякаш е забравила. Самите ние си признаваме, че съвсем скоро научихме нейното име и малко повече за героизма и, благодарение на Пейо Колев и Изгубената България. Впечатлени от нейната история, ние решихме да ви разкажем какво прави тази личност една от многото българки, достойни за уважение. Донка Ушлинова е родена на 21 декември през далечната 1885г., в село Смилево, днешна “република Македония”. Още от малка хората знаят за нейния бунтовен характер и нетипичната смелост, която притежава. Тя израства в родното селище и се жени едва на 15-годишна възраст за Ставри Христов. Донка Ушинова се прочува сред местните българи още от малка. През 1902г., докато Ставри е на гурбет, местният турски управник започва да я “задиря”. Ушлинова обаче ненавижда турците и решава да се отърве от него. С помощта на своята етърва, тя убива турчина и го заравя в гробището. Българката знае, че неминуемо след убийството върху нея ще тегнат тежки последици. Тя решава да избяга в планината, където по случайност открива четата на войводата Славейко Арсов – виден деец на ВМРО. Донка не вижда изход и решава да се присъедини към него. Облича униформа и става част от четата му, като така трайно се обвърза с македонската революционна организация.

 Вече в нелегалност, тя взема дейно участие в борбите на българите за свободна Македония. През 1903г. избухва кървавото Илинденско-Преображенско въстание. Донка Ушлинова се включва в него и се сражава смело срещу враговете. Тя участва в цели 20 сражения с турците и се слави с ненавистта към злодеите. Илинденската епопея обаче не завършва с желания резултат и Донка е принудена да напусне Македония. Тя продължава да принадлежи към редиците на ВМРО, за кратко обаче дейността и остава на заден план. Ушлинова се завръща в свободна България и заживява във Варна. Там следва висше образование и отново се среща с мъжа си – Ставри. Двамата пребивават в града, до 1912г. Тогава, в навечерието на Балканската война двамата се записват доброволци в македоно-одринското опълчение. Донка участва в много кървави боеве и се сражава смело срещу враговете. Тя се бие на бойните полета край Шаркьой, Галиполи, пленяването на Явер паша, Руен и Султан тепе. Военното командване е удивено от способностите и и тя получава два ордена “За храброст” – 4-та и 3-та степен.

Донка Ушлинова в редиците на Българската армия, в защита на Отечеството

Във войните за национално обединение Донка Ушлинова показва невиждан кураж и отдаденост. Края на Балканските войни е унизителен за България. Държавата остава предадена от своите “верни” съюзници. През 1915г. обаче, в разгара на Първата световна война, цар Фердинанд решава, че е време сърби, гърци и румънци да си платят за стореното. България влиза в театъра на бойните действия, а смелата Донка отново е на фронта. Тя се присъединява към Втори пехотен македонски полк и отново страховито се бори с враговете на родината. Проявява се на бойните полета край Круша планина, Яребична и Дойран.  Получава отново орден “За храброст” – 2-ра степен. Към края на войната, през 1917г.  Ушлинова е привикана от главното командване на действащата българска армия. Самият ръководител на щаба – генерал-лейтенант Никола Жеков и връчва орден “За храброст” 1-ва степен. Донка е предложена за офицер, но Първата световна завършва и то пагубно за България. След края на войната българката напуска армията и преминава в запаза. Заживява във Варна заедно със своя съпруг и през 1924г. семейството се сдобива с дете. Умира на 27 юни 1937г., като до последно е член на дружеството на запасните офицери. С живота и делото си, безспорно Донка Ушлинова се превръща в една от националните героини. По една или друга причина, тя е забравена във времето, както е забравен и подвигът и по време на най-кървавите войни от родната история. Ушлинова безспорно е една велика българка, която трява завинаги да остане в сърцата и спомените ни.

“Жените в историята” е рубрика, посветена на героизма на българките – онези обикновени жени, които по една или друга причина са въвлечени в някои от най-важните събития в родната история. Неведнъж са заемали мястото си до онези герои, които днес така силно възвеличаваме, но въпреки това сякаш не са получили необходимото признание. С тази рубрика, ние от екип “Българска история” ще отдадем почит към паметта им и ще се постараем никой никога да не ги забравя!

Мара Бунева е една от най-значимите и светли фигури в българската история. Тя е една обикновена жена, която съчетава в себе си великият дух на епохата и истинското, българското, смелото и непоколебимо самосъзнание. Днес ние от “Българска история” ще ви разкажем малко повече за нейната величествена особа и за подвигa, който тя е извършила. Мара Бунева е родена през 1902г. в един от старите македонски градове – Тетово. Градът тогава се намира в Османската империя, а днес е в рамките на “република Македония”.  Родена е в семейството на Никола Бунев и Ана. Тя има двама братя – Борис и Лазар и три сестри – Елена, Вера и Надежда. Мара израства в родното си градче, а като достига юношеска възраст се мести да учи в Скопие. Там постъпва в Стопанската гимназия, в която следва до 1917г. Подобно на много други българи от Македония, тя милее по освободената си Родина и се надява някой ден и нейния край да бъде присъединен към царство България. След като завършва гимназиалния клас, Бунева заминава за София. Там е приета и следва висше образование в Софийския университет. Там се среща с офицера Иван Хранков, в когото се влюбва и по-късно се жени.

 Приблизително тук е и повратния момент в живота на младата българка. Вероятно много други на нейно място биха приели спокойния семеен живот и биха оставили мечтите си някак назад.  Както споменахме обаче, Мара Бунева дава мило и драго за съдбините на своя народ, изправен пред толкова много мъчения. След Балканските войни и Първата световна, българите в Македония сякаш са обречени. През първите години след голямата война, те дори губят напълно подкрепата на българското правителство, което ги оставя на сръбския произвол. Младата българка, по покана на брат си е привлечена в редиците на ВМРО и започва активна борба срещу сърбите, налагащи своя терор над населението в Македония. Тя неколкократно преминава границата между двете държави, натоварена с важни мисии в името на народното дело. Най-великият подвиг на героинята обаче е извършен през 1927г. В град Скопие, сръбският юрист Велиир Прелич отсъжда излкючително тежки присъди на много български студенти. Сърбите по онова време се стараят да заличат изцяло българското самосъзнание на македонците и го правят чрез кръв. Присъдите на студентите са само представителна извадка – младежите са малтретирани, ръцете им са чупени а главите ми стягани, някои дори са заравяни живи.

Българката Мара Бунева е удивена и погнусена от постъпката на сърбина. Тя лично се наема да отмъсти за своите поругани събратя. На 13 януари 1928г., близо месец след присъдата, тя застава смело срещу сърбина с пистолет в ръка и го застрелва в центъра на Скопие. Българката знае какви ще са последствията и че за нея спасение няма. Тя отново вдига пистолета и този път го насочва към себе си и се прострелва в гърдите. Сръбските власти бързо пристигат на мястото на убийството, докато Бунева още е в съзнание. Те са изумени и я питат защо е разстреляла юриста. Тя не се замисля и отговаря направо:

                         „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти.

                                                                     Защото обичам   отечеството си.“

Мара Бунева, въпреки сериозната рана, издъхва едва на следващия ден – на 14 януари 1928г. Саможертвата на българката се оказва от световно значение. Българите в Македония виждат в младата българка една истинска героиня, достойна сънародничка, чиято памет трябва да се помни. Във Франция пресата нарича Мара Бунева “френската Шарлот Корде”(Шарлот Корде е френска благородничка, прочула се с убийството на лидера на якубинците. Друг френски журнал застава сериозно зад българите в Македония, той казва следното: „Истината, която Франция трябва да знае е, че тези терористични действия всъщност са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ!“. Дори британските седмични издания подкрепят деянието на Мара Бунева, те си позволяват  да нарекат сръбската и гръцката власт “насилническо господство”.  Вардарска Македония обаче, макар и за кратко, е освободена. През 1941г. българските войски отново маршируват победно над родната земя. Именно тогава, в памет на великата Мара Бунева е издигната паметна плоча в Скопие. Втората световна война обаче също завършва в ущърб на изтерзания български народ. Плочата е разрушена от комунистите и е възстановена чак след промените от 1989г. Сърбоманите в Македония обаче още са на власт. Паметникът на героинята се разрушава всяка година, и всяка година родолюбиви македонци, които знаят корените си, с помощта на българи я възстановяват. Тя обаче нееднократно е изписвана с надписи като “Смърт за българите и предателите”. Паметта на Мара Бунева в Македония е поругана и осквернена, за нас обаче тя остава една незабравима героиня, една горда българка, жертвала живота си вимето на своя народ. Тя е поредната жена, оставила следите си в българската история, която заслужава да бъде помнена завинаги. Поклон пред светлата и памет, поклон, пред героизма на една Българка.

 Яне Сандански  е една от безспорно най-интересните личности, живели в края на XIX и началото XX век – ръководител и идеолог на ВМОРО . Историците изказват различни становища  за значението и ролята на дееца, в следващите редове ние от “Българска история” ще се опитаме да ви разкажем защо.

Малкият Яне е роден няколко години преди Освобождението, през далечната 1872-ра, в село Влахи, близо до Мелник. Баща му е Иван Сандански – борец за свободата на българите и участник в Кресненско-Разложкото въстание. Той изиграва голяма роля за убежденията на младия Яне, който сякаш тръгва по неговите стъпки. Бъдещият водач на ВМОРО израства в Дупница, където се мести семейството му. Той учи в местното училище, а след като завършва чиракува при известен обущар. През 1892г. е призован да изпълни дълга си, като се записва в Българската армия. Служи там до 1894-та, след което продължава да работи и да се издържа. Близо година след уволнението от войската, в Дупница е създадена организацията “Единство”, чиято крайна цел е освобождението на българите в Македония. Запален от идеята за обединение и идеалът Санстефанска България, Яне също се включва в редиците на съзаклятниците. Той се присъединява към четата на воеводата Стойо Костов и поема с нея към Родопите. Момците нападат село Доспат, при което загиват около 40 души от местното население. Действията на българите предизвикват реакцията на империята, която изпраща по петите им войски. Четниците обаче достигат родината и се разпускат.

Яне също се прибира в Дупница, където продължава работата си. Това обаче далеч не е края на неговия комитаджийски живот. През 1897г. нов шанс изниква пред организацията. Избухва Гръцко-турската война и деецът Кръстьо Захариев повежда новосформирана, но малка чета. Те отново се оправят към териториите на Османската империя, като целят предимно да всеят хаос, който да бъде отразен и да направи впечатление на великите сили. Българите достигат до главното било на Пирин, където участват в престрелка с турците. Сандански е ранен и е принуден да се върне в родината, за да се лекува. Той се връща, но в главата му вече се въртят нови планове за бъдещето. Яне не е доволен от постигнатото до момента и се решава цялостно да проучи мрежата от организации, борещи се за свободата на македонските българи. Ясно е, че организацията “Единство” всъщност е резултат от сливането на дупнишкото благотворително дружество със структурите на Върховния комитет (ВМОК). С течение на времето обаче Сандански разбира, че освен ВМОК има и друга голяма организация, която действа в името на свободата на всички българи. Той се присъединява към дружеството “Младост”, на което по-късно става председател. Сандански също така оформя своите политически възгледи и започва да се определя като привърженик на радославистите. След като те получават властта, Яне получава пост като началник на затвора в Дупница.

Междувременно, революционерът влиза все по-навътре в структурите на движението против османската власт в Македония и Тракия. Той се среща с идеологът Гоце Делчев и двамата започват да се стремят към сближаване на дупнишката организация и ВМОРО. Постепенно Яне Сандански оглавява дружеството и през 1900г. е изпратен като делегат на Македоно-одринския конгрес в столицата. Там той става свидетел на идейния разрив между някои от дейците. Част от тях се обявяват за мирно решаване на въпроса със съдбата на българите в Македония и одринско, докато други продължават да настояват за революция. На следващата година Сандански отново присъства на поредния конгрес, когато настава същински разрив между ВМОРО и ВМОК. Яне подкрепя идеята на ВМОРО, че е твърде рано да се действа с оръжие. ВМОК обаче настояват борбата да започне. Виждайки двете страни на монетата, революционерът вече е категоричен в решението си да застане зад Македоно-одринската организация. Той напуска службата си и оставя своята любима. Събира осмина съзаклятници и започва агитационна дейност в района на Горна Джумая и Разлог. Разривът между организациите достига и до него, отдалечаването на ВМОК ограничава сериозно финансите на ВМОРО. Яне се оказва длъжник на комитета и търси начини да събира пари, за да се изплати. Той извършва няколко отвличания, като цели да получи откуп и така да си набави необходимата сума. Той се събира с идеологът Гоце Делчев и двамата започват да обсъждат вариантите за “справяне” с финансовия проблем. Сандански първоначално е категоричен, че трябва да бъде отвлечен цар Фердинанд, но Делчев успява да го вразуми. В крайна сметка се достига до мнението, че престъпленията трябва да бъдат извършвани на територията на Османската империя.

Яне отново организира чета и поема към Банско. Именно там те намират и подходяща жертва за своите намерения. Те попадат на чуждестранната мисионерка мис Елън Стоун и я отвличат, като дават началото на т.нар. “Афера мис Стоун”. Дейците искат 15 000 турски лири за да върнат Елън, които след дълги преследвания са им изплатени в началото на 1902-ра. Отвличането се оказва изключително сполучлив ход не само от финансова гледна точка. След като е освободена, Елън Стоун се връща в Америка. Интересът на тамошното, а и на европейското общество към историята и е сериозен. Тя разказва пламенно историята за каузата на македонистите и тежката съдба на българите останали в рамките на Османската империя. Междувременно, в месеците след освобождаването конфликтът между ВМОРО и ВМОК нараства. През 1902г. чети на двете организации влизат в битка. Яне Сандански продължава да работи активно за реализирането на своите убеждения и се превръща в една изключително авторитетна фигура.  На следващата година разрив в мисленията достига и самото ВМОРО. Някои от членовете дълбоко вярват и се подготвят за реализирането на Илинденско-Преображенското въстание. Яне Сандански ясно съзнава, че е твърде рано да се предприемат такива рискови ходове и остава настрана от решенията. Въпреки това обаче, при избухването на бунта той се включва активно в бойните действия. За кратко бившите врагове от ВМОРО и ВМОК застават един до друг в името на свободата.

Бунтът обаче е прибързан, недостатъчно добре организиран и в крайна сметка се оказва провал. Яне Сандански е един от последните, които напускат бойното поле. Падението на Илинденското въстание става причина и за катастрофалния разрив във вътрешността на ВМОРО. Запчова период на братоубийства, предателства и борба за налагане на собствената воля. По това време Яне застъпва тезата, че македонския въпрос вече не трябва да се разглежда като национално обединение на всички българи останали под османска власт. Той се обявява и в подкрепа на идеята за Балканска федерация, като именно от тези две негови убеждения произтичат основните критики към личността му. През 1908г., по време на Младотурската революция Сандански застава зад идеите на младотурците, като подкрепя “османизма”. В този период противниците му започват да отправят жестоки хули по него, като дори го набеждават че взема заплата от турското правителство. Сандански дори участва в похода на младотурците към Цариград, за свалянето на султана. Напрежението ескалира и се стига до три опита за покушение над революционера, те обаче се оказва неуспешни. След събитията, Яне се оттегля от дейността си и отива в Роженския манастир. Организацията продължава да търпи промени, българската държава вече е абсолютно независима от Високата порта и в обстановката се усеща, че нещата отиват към война. ВМОРО е възобновено и на него вече се гледа с по-добро око от страна на правителството в Царство България. Сандански обаче продължава да стои изолиран в светата обител и да отказва участие на съвещанията.

Началото на Балканската война обаче променя отношението му. Той води разговор с един от най-важните по онова време дейци – Христо Чернопеев и завършва с думите “Кръвта вода не става”.  Яне  напуска Роженския манастир, организира чета/отряд от 500 души и се включва активно в бойните действия. Преди началото на Междусъюзническата война, той успява да се договори с албанците за съвместни действия срещу Сърбия. Арнаутите обаче се отмятат в последния момент. Яне отново е изпратен на бойното поле и продължава да се бие за родината си, като неведнъж четниците му изиграват ключова роля в отблъскването на гръцкото настъпление. Както всички знаем обаче, войната от 1913г. завършва трагично и остава в историята като “Първа национална катастрофа”. Наближава Първата световна война и времената, които много българи ще разглеждат като шанс за възмездие срещу предателите. Сандански настоява България да остави неутралитет, но желанието му така и не се сбъдва. Той отказва и да възстанови четническата дейност на организацията, под предлог че това провокира сърбите и гърците да издевателстват над населението. В последните години от живота си Яне се превръща в изключително неудобна личност и на него отдавна му е издадена “смъртна присъда” от ВМОРО.  Самият той е бил наясно със съдбата си и казва “Аз съм обречен, кога да е, ще ме убият”. Така и става през пролетта на 1915г., когато той напуска Роженския манастир на път за Неврокоп (сега Гоце Делчев). Устроена му е засада, при което той е тежко ранен, но продължава престрелката с убийците. Яне обаче не може да се справи със седмината, които са изпратени срещу тежко въоръжени. Датата е 22 април, а годината – 1915-та. Край село Пирин, в местността “Блатата” смъртта си среща една от най-интересните и спорни личности в българската история – Яне Сандански.

 Вероятно у мнозина от вас заглавието на този материал буди недоумение, и то с пълно право. Гоце Делчев е един от  нашите големи герои, който с дейността си се превръща в символ на борбата за освобождение на най-сакралния български блян – Македония. Качествата му на добър идеолог, невероятен стратег и организатор, го превръщат в наистина една важна личност от миналото ни. Образът му се нарежда гордо и достойно до тези на дейни революционери като Георги Раковски, Васил Левски и Христо Ботев.

На пръв поглед няма в какво да се изразява съмнението, че Делчев е българин. Той, както хиляди други, се отдава на каузата за освобождението на Македония. Нееднократно заявява, че се бори за обединение на всички българи, което само по себе си би трябвало да сложи край на всякакви хипотези за произхода му. Всичко би било прекрасно до момента, в който някой не опита да посегне на най-милото ти, а именно на историята и родината. Големият български герой беше осквернен, опетнен и откраднат. Защото това, което политическата класа в т.нар. република Македония направи преди седмици, е грозно, безочливо и позорно. То също така е без аналог в която и да е тоталитарна система по света, защото никой държавник не би искал страната му да става за смях, крадейки чужда история.

Политиката на македонизъм, плод на болни амбиции, водена тъй активно от западните ни съседи, посяга системно на личности от българската и гръцката история, но този случай сякаш е по-суров. В този случай се действа рязко, неочаквано и се посяга на образ, който години е обединявал българите. Образ, който е вдъхвал надежда и ентусиазъм у изстрадалия поробен народ. Образ на един наистина голям български герой. Един от хилядите мъченици, понесли кръста на България по стръмния и кървав път за постигане на националния идеал, който днес е възпят в химна на Македония…

Припомняме: В началото на септември беше организирана изложба, ”Идентичност и памет на Балканите през XIX век”, която се откри в Белград. Впрочем много дебело искаме да подчертаем, че цялото мероприятие се организира под егидата на Юнеско. В тази изложба под лика на Делчев пише с ясни букви: “македонец”. Реакцията на ЮНЕСКО идва чак след избухналия скандал и след изразеното остро несъгласие от българска страна. Тогава световната организация разбира, че всъщност Делчев далеч не е със съмнителния македонски произход.

В този материал няма да поставяме под съмнение демографския състав на македонския народ, корените му или езика, макар те да бъдат достатъчни, за да оборим подобно твърдение.  Ще подходим неразумно и ще приемем за секунда, че съществува хипотеза този герой да е с македонски произход. В такъв случай от нас се изисква да я обсъдим и в случай, че не е вярна, да я оспорим. Надяваме се в следващите редове да привлечем вниманието на всички онези хора, които си позволяват да посягат на чуждата история, губейки всякакво чувство за чест, морал и достойнство. Защото факти от живота на Делчев не са особено услужливи по отношение на западните ни съседи.

Живот и дейност на Гоце Делчев

Гоце Делчев с приятеля си Гоце Имов като юнкери.

В статията ще засегем малка част от моментите, свързани с въпроса за произхода на героя. По-обширна биографична публикация може да намерите в сайта ни. Георги Николов Делчев е роден на 4 февруари 1872 година в град Кукуш, Османската империя (дн. Килкис, Гърция). Започваме с фактите от този момент. В края на XIX век градовете в днешна северна Гърция са населени предимно от българи. Кукуш не прави изключение. Според един регистър, наречен “Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника”, издаден в Константинопол през 1878 година, Кукуш е  посочен като град с 1 170 домакинства и 155 жители мюсюлмани, 5 325 българи и 40 цигани. Вероятно, ако притежаваме въображението на македонистите, бихме заключили, че все пак съществува вероятност Делчев да е или турчин, или циганин, но нека не бъдем цинични.

Продължаваме нататък. Училищата, които малкият Георги завършва, са Българско униатско училище, а впоследствие Българска екзархийска прогимназия в Кукуш. Като гимназист продължава образованието си в Българската мъжка гимназия в Солун. Впоследствие кандидатства и го приемат юнкер във Военното училище в София. Не бива тези факти да бъдат поставяни под анализ, защото са напълно ясни.

През 1894 година Гоце Делчев заминава за Щип и става учител по български език. Макар познанството на Делчев с един друг голям герой Дамян Груев да датира от ученическите им години, в Щип те отново се срещат. По това време Груев е активен участник в организацията, която работи за обединяването на българите в пределите на родината им. Революционерът привлича Делчев в организацията. Нейното име е БМОРК – Български македоно-одрински революционни комитети, известни по-късно като ВМОРО. Впоследствие Делчев се превръща в неин лидер. Нека разгледаме някои от членовете на устава на БМОРК:

ГЛАВА I – ЦЕЛ

Чл. 1. Целта на Б[ългарските] М[акедоно]-O[дрински] К[омитети] е придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одрин.

Чл. 2. За постигане на тая цел те са длъжни да събуждат съзнанието на самозащита у българското население в казаните в чл. 1 области, да разпространяват между него революционните идеи чрез печата или устно и да подготвят и подигнат едно повсеместно въстание.

Глава II СЪСТАВ И УСТРОЙСТВО

Чл. 3. Член на Б[ългарските] МОРК може да бъде всеки българин, без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен на революционното освободително дело.

Питаме – коя ще е тази организация, съставена от българи, борещи се за обединението на народа си, която ще назначи за свои лидер човек с различно етническо съзнание? И то организация като БМОРК, която проучва хората си старателно и не допуска съмнителни лица поне доколкото е възможно това. Ето всъщност какви са позициите на лидера на революционната организация.

“Дойде време да работим за България, понеже ние всички сме българи. Трябва да работим за България, защото тя ще дойде и ще ни помогне да отхвърлим турското робство.

Ние, българите от Македония и Одринско, не трябва да изпущаме изпредвид, че има и други народности и държави, които са много заинтересовани от разрешението на този въпрос. Една намеса на България ще предизвика намесата и на съседните държави и може да доведе до разпокъсването на Македония. Ето защо народите, населяващи тия две области, трябва сами с общи усилия и жертви да извоюват своята свобода и независимост в границите на една автономна Македоно-Одринска държава, като разчитаме само на материалната и морална подкрепа на България и на Великите сили.”

И ако цитирането на устава на организацията, зад която стои Гоце Делчев, не е достатъчен, за да бъде доказан произхода му, ще приведем още един факт. През целия си активен живот, до самата смърт в село Баница през 1903 година, Гоце Делчев е работил за българското военно разузнаване. Друг неоспорим факт е съществуващата молба на Никола Делчев, баща на Георги, до Народното събрание (24.06.1914г.) за отпускане на пенсия.

Смятаме, че паметта на Гоце Делчев беше опозорена напълно. Боли ни. Боли ни, защото това, което виждаме не бива да се случва. Не бива да позволяваме личността на един голям българин да става на пух и прах заради политическите амбиции на случайни хора. Не бива едно толкова голямо и свято дело да изгуби значението и смисъла си. Не можем да го позволим. Не бива лаконичните ни, но иначе приказливи по редица маловажни теми, политици да стоят с кръстени ръце, докато видимо друга държава се подиграва с нас. Същата тази държава, която подкрепихме за ЕС. Същата тази държава, с която политиците ни поддържат добри дипломатически отношения. Същата тази държава, която с право по-острите историци наричат “Втора България на Балканите”. Ако забравим историята си, то какво ни остава, за да се наречем народ?

„Отцѣпленията и разцѣпленията никакъ да не ни плашатъ. Действително жалко е, но що можемъ да правимъ, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща болѣсть! Ако тая болѣсть не сѫществуваше въ нашитѣ прадѣди, отъ които е наследство и въ насъ нѣмаше да попаднатъ подъ грозния скиптъръ на турскитѣ султани…“

Гоце Делчев

Въпреки военните си успехи през Първата световна война, българите се оказват в губещия лагер. Така се стига до подписването на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 година. Според неговите клаузи освен че губи превзетите по време на войната населени главно с българи Македония и Добруджа, от България са отнети и земи, които е владеела преди началото на военния конфликт – Беломорието и Западните покрайнини. Наложени са и множество репарации – забранено е държавата да има авиация, флот и артилерия, а армията не може да надвишава 33 000 войници. В другата крайност са съседните държави на България (с изключение на Турция). За всички тях тази война е победоносна и носи големи придобивки. Най-облагодетелствана за сметка на България е Гърция, която получава отнетите беломорските земи, но се задължава да осигури на българите икономически излаз на Бяло море. Това обаче така и не се случва.

Територията на България според Ньойския мирен договор

Големите териториални придобивки, както и осигурената поддръжка на Гърция от страна на някои от Великите сили, засилват националното чувство на нейното население и разгарят отново мечтата за възраждане на Византийската империя. За тази цел е започнато нападение срещу Турция, но то завършва с пълен разгром за елините. Това обаче не охлажда техния ентусиазъм. За да изпълнят своя национален идеал, нашите южни съседи поглеждат все по-смело към българските земи, които според тях, като влизащи в пределите на Византия преди VII век, им принадлежат по право, въпреки че присъединените наскоро към тяхната държава области са населявани главно от българи. За сбъдването на техния блян това се оказва проблем. Масово гръцките власти започват преследване на тези българи, които отказват да забравят своя произход. Зверствата срещу тях зачестяват. Това сплотява българското население и мнозина се присъединяват към ВМРО.

Гръцките издевателства не остават скрити за световната общественост. След поредното клане над българи, станало в село Тарлис, намиращо се в Западна Тракия, гръцкото правителство е принудено да подпише протокол за малцинствата (23. 09. 1924 година) , в който да гарантира техните права. Цялото напрежение от вътрешността на страната се пренася и на границата. Изключително се изостря положението след преврата на 9 юни 1923 година. Новото правителство е разглеждано от гръцките управляващи като поставено от ВМРО. Дошлият на власт в Гърция след преврат генерал Пангалос също така упреква българските властници в подстрекаване и подкрепа на чети на македонската революционна организация.

Цялото това напрежение по българо- гръцката граница ескалира в чести инциденти. Един от тях до такава степен угнетява положението, че между двете страни се стига до война, която тенденциозно наричаме „ Петрички инцидент“.

Превързочен пункт близо до Петрич, в който бягащи българи са намерили закрила

На 19 октомври 1925 година  в местността Демир капия български войници граничари копаят кладенец. Гръцките часовои не преценяват правилно действието, извършвано от тях и смятат, че те копаят окоп – нещо, което нямат право да правят. Към 14:30  един гръцки граничар съвсем безцеремонно се запътва към тях, навлизайки в българска територия. Българският часовой Радой Георгиев стреля по нарушителя и го убива. Започва престрелка, в която е ранен друг гръцки войник, който по- късно също умира.

Българското правителство настоява случаят да бъде решен цивилизовано чрез съставяне на комисия с представители на двете страни, която да разследва случая, да разкрие кои са виновните и да ги накаже. Гръцкият министър- председател отказва. Той вижда удобния момент за нападение срещу България. На 22 октомври 1925 година, без да обявява война, генерал Пангалос заповядва на  VІ гръцка дивизия, разположена край Сяр, да нахлуе в България. Тя преминава южната ни граница, разтеглена на широк 40 километра фронт. Четвърти армейски корпус получава нареждане да се насочи от Драма и Кавала към град Неврокоп (днес Гоце Делчев). Числеността на гръцката армия достига близо 100 000 войника. Срещу нея се изправят българските граничари, които според Ньойския договор са в намален състав и наброяват 300 души. За кратко време са превзети селата: Кулата, Чучолигово, Марино поле, Долно Спанчево, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Тополница, Марикостиново, Картечно.

България е изправена пред съдбоносно решение. Въпросът е дали да се противодейства със сила на гръцката агресия, или да се потърси дипломатическо решение. Правителството решава да действа по втория вариант и както се вижда в последствие това е правилният избор.

Отзвук в световните медии: Американски вестник от 25 октомври 1925 година информира за събитията

Българското правителство, начело на което стои Александър Цанков, незабавно информира Секретариата на ОН в Женева за гръцката агресия. Към зоната в която е осъществено нахлуването военният министър генерал Иван Вълков изпраща подкрепления, състоящи се от 6 пехотни, 3 картечни роти с 4 планински и 8 полски оръдия, общата численост на които възлиза на едва около 1000 войника. На изпратената българска армия е заповядано изрично да оказва отпор на гърците единствено при крайна необходимост. Друга задача, с която правителството се нагърбва е, това да евакуира българите от застрашените области.

Междувременно гръцките войници започват да грабят каквото могат, което забавя техните настъпателни действия. Това дава възможност на българските войски да се окопаят в района на гара Генерал Тодоров и местността Рупите. Гръцкото забавяне също така позволява на силната в този регион организация на ВМРО да изпрати свои подкрепления към Петрич. Атаки на града има още на 22- 23 октомври, но най- сериозната се състои на 25 през същия месец. Местните жители, подкрепени от четите на ВМРО, успяват на няколко пъти да отблъснат гърците.

На 27 октомври от ОН пристига нота до България и Гърция, в която се настоява двете страни да прекратят всякакви военни действия. Съветът на организацията веднага изпраща военните аташета на Франция, Великобритания и Италия, които да следят за това дали са изпълнени дадените заръки. На 28 октомври гръцкото правителство официално дава нареждане на своята армия да се изтегли от българските земи.

На 29 октомври 1925 година, след като гръцката армия вече е в пределите на своята държава, ОН назначава анкетна комисия с председател британския посланик в Испания Хорас Ръмболд и членове-генерал Серини от Франция, генерал Ферарио от Италия, Адлер Кройц от Швейцария и Дроглевер Фортуин от Холандия. Целта на комисията е да проучи положението на засегнатите райони, за да определи стойността на обезщетението, което трябва да бъде платено на България. Констатира се че гърците са виновни за опожаряването на 12 български села. Жертвите от българска страна възлизат на убити 4 войници и 5 граждани, ранени са 2 офицери, 9 войници и 10 граждани, 3 жени и 2 деца, а безследно изчезнали са 11 войници. За гръцките жертви няма официални данни. Според  Иван Михайлов те възлизат на над 120 убити войници.

Анкетната комисия взима решение на Гърция да изплати на България обезщетение в размер на  30 милиона лева. Така завършва тази кратка война, която бива наречена „инцидент“.

Училище Христо Смирненски в град Петрич, построено с средствата от обезщетението

Дължимата сума е изплатена, а 1 милион и 200 хиляди лева отиват за пострадалите от град Петрич. Изненадващо те се отказват от личното обезщетение и решават да дадат парите за построяването на сграда на гимназията, която дотогава се помещава в частна къща. През 1926 година започва строежа, но парите се оказват недостатъчни и гражданите на града даряват от собствените си средства и така сградата е завършена. На 31 октомври 1937 година, на честванията по повод 25-ата годишнина от освобождението на Петрич от турско робство, е открит  първият исторически паметник в града. На една от неговите мемориални плочи са изписани имената на загиналите в защитата на града от гърците. Макар и участвали в един забравен от историята конфликт, самите те, които са дали своя живот за родината, биват увековечени.

Българското националноосвободително движение в Македония (представено най-ярко в лицето на Вътрешната македонска революционна организация - ВМРО) винаги е имало един особен тип герои, които надхвърлят чисто историческите изследвания и се превръщат в митични образи с безсмъртна слава. Един такъв герой е водачът на ВМРО Тодор Александров.

The post Тодор Александров — последният цар на планините appeared first on Българска история.

Борбата на българите в Македония за освобождение е родила редица големи личности, дали живота си за святото дело. Един от тези герои е Дамян „Даме” Груев – основоположник на революционната организация в областта.

Роден е на 19 януари 1871 година в битолското село Смилево,  в сърцето на Западна Македония. Основното си образование получава на няколко места – Смилево, Ресен и Битоля, а средното му преминава в Солунската българска мъжка гимназия преди да бъде изключен от нея през 1888 година (причината е ученически бунт). Със съдействието на сръбското културно дружество „Свети Сава” той заминава за Белград, където учи във „Великата школа”. Там той изразява недоволството си срещу силния натиск и опитите за налагане на сръбската пропаганда над българската младеж, чрез организирането на  бунт, в следствие на който е изгонен.  През 1889 година се озовава в София, където записва специалност „История” в новосъздаденото „Висше училище” (дн. „СУ Св. Климент Охридски”). Тук заедно с други младежи от македонския край се запознава отблизо с идеите на Левски, Ботев и Бенковски, чете „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов и у него се заражда идеята за подемане на агитация за освобождението на Македония.

Дамян Груев

През 1891 година е изключен от Висшето училище, тъй като е заподозрян в убийството на министър Христо Белчев, въпреки че обвиненията се оказват неоснователни. Незавършил образованието си, Даме Груев заминава за Македония с идеята да създаде революционна организация, чрез която да се направи опит за реализиране на член 23 от Берлинския договор. Първите две години работи като учител в родното си село Смилево и Битоля. Благодарение на тази своя работа, той се запознава с обстановката и едва когато започва работа като коректор в печатницата на Коне Самарждиев, поставя основите на революционната организация. Даме Груев заедно с д-р Христо Татарчев, Петър Попарсов и други изработват устав-правилник, с който се създава тайна организация (през 1905 година получава името ВМОРО), ръководена от централен комитет и съставена от местни комитети из цялата територия. Централният комитет е оглавен от Христо Татарчев, а Даме Груев поема ролята на касиер и секретар. Всеки от членовете на новосъздадената организация е длъжен да положи клетва и да внася членски внос.

От лятото на 1894 година в продължение на шест години Даме Груев работи неуморно за намирането на нови съмишленици и дейци. Още през същото лято в Неготино – Кавадарци се образува първата местна революционна организация, а в Прилеп със съдействието на Пере Тошев е създаден първият районен комитет. Груев обикаля в Ресен, Охрид и Струга. Установява се в Щип, където намира особено благоприятна обстановка за развиване на революционната дейност. Там той работи като учител през учебната 1894/1895 година. През ноември същата година в Щип пристига Гоце Делчев, който също е привърженик на идеята за създаване на революционна организация и освобождение на Македония. Груев е впечатлен от искреността на Гоце Делчев и двамата бързо се сближават. Въпреки че Делчев възприема идеите на изградената организация, бързо след започването на работата се открояват разликите между двамата – от една страна е буйният и прям проповедник Гоце Делчев, който иска всеки да възприеме идеята за революцията. както той го е направил, а от друга – сдържаният тактик Даме Груев. Предпазливостта на Даме Груев ясно си проличава при провеждането на тайните събрания – той разпределял съмишлениците си на групи, които остават в тайна една за друга.

Особено засилване на активността на организацията се забелязва по време на втория престой на Груев в Солун, където той работи като екзархийски училищен инспектор в периода 1895-1897 година. По това време се съживява дейността на централния комитет, а освен това се въвеждат шифър и псевдоними, издава се хектографиран революционен лист и се създават канали за тайна комуникация. Определя се и специално лице – представител на централния комитет в София, на което лице са възложени доставките и поръчките. През това време Даме Груев обикаля села и градове с идеята да разшири комитетската мрежа. Въпреки че неофициално Българската екзархия подкрепя дейността му, тя е принудена да го уволни през 1898 година поради предпазливост. Останал без работа, той прекарва още една година в Солун, докато турската полиция не успява да го принуди да напусне в посока Битоля. Там той продължава още по-усилено да работи по македонското дело. Отново се заема с учителска дейност и едновременно с това укрепва основите на местния комитет – купува се оръжие, поддържа се неделно училище, събират се средства. В същото време в Солун остават да действат  д-р Христо Татарчев и Пере Тошев.

Портрет на Даме Груев

На 6 август 1900 година Даме Груев е арестуван и прекарва доста време в затвора в изключително лоши условия, заключен в общо помещение заедно с още 40-50 души. Причината да бъде хвърлен в Битолския затвор е убийството на поп Ставре. През май 1902 година той е преместен от Битоля в Подрум-Кале, където прекарва 10 месеца (там в същото време са заточени д-р Татарчев и Христо Матов). Въпреки физическата невъзможност да продължи делото, Даме Груев не спира да се осведомява за положението в Македония и развитието на революционната организация. Той кореспондира чрез химическо мастило със Солун, Битоля и София. Амнистиран е  малко преди Великден през 1903 година.

След напускането на затвора, Груев се отправя към Солун. Там той заварва комитета в трескава подготовка за всеобщо въстание. Всъщност решението за това въстание е взето в края на 1902 година. Идеята е да се побърза, колкото се може повече, за да не успее турската власт със своите мерки да осуети цялата революционна дейност. Всички хора на организацията, пръснати из България, Турция и другите съседни страни, постепенно се прибират в македонско. За предпазливия тактик Даме Груев било вече късно да предотврати прибързаното въстание и той отстъпва. Гоце Делчев изказва съмнения за готовността на Серския окръг, но и той се съобразява с решението. На пътя обратно за този окръг, Делчев е убит.

През април 1903 година, Даме Груев председателства смилевския конгрес, проведен в родната му къща. Той споделя основателните си притеснения за слабата подготовка на някои окръзи (за разлика от него, Борис Сарафов е оптимистично настроен). На конгреса е избран за член на Генералния щаб на Битолския окръг заедно със Сарафов и Анастас Лозанчев.

Въстанието в Битолско избухва на Илинден 1903 година. Груев участва активно в бунта и успява да види родното си място освободено, дори това да трае по-малко от месец. Въстанието е потушено и голяма част от войводите и известните четници търсят убежище в България. Даме Груев остава в родното си място, избирайки да се крие от турските власти цяла зима, за да продължи делото си. Той насърчава и помага на населението, прилага решението на комитета за скриване на оръжието и работи за възстановяването на ВМОРО.

Войводите Мише Развигоров, Даме Груев, Ефрем Чучков и Атанас Бабата (първи ред отляво надясно) на Скопския конгрес на ВМОРО, 1905 г.

В следващите години Даме Груев продължава да снове из села и градове с идеята да се противопостави на сръбската пропаганда, която по това време, възползвайки се от събитията става още по-силна. В резултат на тази борба, а и на лични пререкания (не е изключено предателство), Даме Груев намира смъртта си на 23 декември 1906 година. Преминавайки през село Русиново (Малешевско), заедно с четата си, попада на турски войници. При последвалата престрелка Даме е ранен, но за момент успява да се измъкне и стигне до връх Петлец, където попада в засада и умира. Проф. Л. Милетич пише следното за това:

„Цялата българщина тогава почувства нанесения й удар,тогава се видя колко скромният Груев всеобщо е бил почитан и ценен като истински апостол на свободата…”     

С тези думи професорът прави сравнение между Даме Груев и Васил Левски – Апостола на свободата. Подобно на него, Груев разгръща мащабна дейност по създаване на комитети и обикаля редица села и градове. Ако бихме могли да си позволим такова сравнение, не могат да не бъдат споменати и онези негови качества, доближаващи го до Левски, сред които са организаторски талант, съобразителност и отдаденост на каузата. Освен Милетич и Йордан Бадев споделя подобно сравнение наричайки Даме Груев „двойник на Левски на македонска почва”.